[Verse)

Мислиш ли, че в мен не се разбиват ударно вълни?

И в тихото море слънца се свличат,

потъват кротко в дълбините,

в тях се вие вихър и свирепо ги завлича…

Мислиш ли, че кръглата луна мълчи

или изригва в болка по деня скръбта си…

и толкова безумно я боли,

че в златото сълзите ѝ се стичат?

Мислиш ли, че тишината е покой?

Дали не е затишие –

след буря раздробяваща на викове

песента на наранени птици?

Мислиш ли, че тази вечер всичко ще смрачи –

и в мен е тъмно, като новолуние?

И тихо е – привидно. Всичко в мен крещи.

И тъмнотата също е привидна.

Бушуват сенки и ги виждам.

Щом видими са – значи има светлини…

Разравям пластовете в мен.

Разлиствам ги подобно книга.

И моите сълзи във лунните се вливат.

Ала не спирам

да прекроявам рани във криле,

за да запиша

по-нататък в книгата щастливост.

Ала не спирам

да прекроявам рани във криле,

за да запиша

по-нататък в книгата щастливост.