МАЙЧИЦЕ,

Навярно дълго сме обсъждали каква да бъдеш,

преди да се родя.

Навярно искала съм в татко да се влюбиш.

Навярно даже и поетите са чули,

написа затова

Недялко ЙорданOв поема,

която двете ви посOки във една събра.

Навярно съм записала да бъда втора,

защо – не помня, ала пожелах

сестра ми като мене дългокоса

да ме поглежда с твоите очи дълбоки,

докато сплиташ дълги плитки от въпроси

и отговори с приказки редиш.

Навярно дълго сме обсъждали каква да бъдеш,

преди да се родя.

Едва ли с всичко си се съгласила-

не помня, но сърцето ми те разпозна.

Крило

над пътя ми разтворено си ти,

а аз поглеждайки нагоре

го виждам – ясно е като небе,

а нощем – все звезди примигват.

Навярно и в луната все се взирам,

защото като твоето сърце

тя все за мене се усмихва,

дори когато притъмни.

Навярно има още неизвестни,

които в уравнения да събера,

докато търся хикс и игрек,

твоето сърце да ми нашепне,

че ненапразно точно тебе си избрах.

Че вярна е онази мисъл –

човеци сме, не ангели,

но майките са пратениците небесни,

които с любовта си да застелят ангелски пътеки

и да ни поведат

по пътя земен под небето,

а светлината от сърцето си,

във стъпките ни да вплетат.

Че само майките си спомнят тайната –

с невидими криле се раждаме,

любов им трябва, за да полетят.