Хубава си, моя горо,

миришеш на младост,

но вселяваш в сърцата ни

само скръб и жалост.

Който веднъж те погледне,

той вечно жалее,

че не може

под твоите

сенки да изтлее.

А комуто стане нужда

веч да те остави,

той не може, дорде е жив,

да те заборави.

Твоите буки и дъбове,

твоите шуми гъсти,

и цветята и водите,

агнетата тлъсти,

и божурът, и тревите

и твойта прохлада,

всичко, казвам, понякогаж

като куршум пада

на сърцето, което е всякогаж готово

да поплаче,

кога види в природата ново,

кога види как

пролетта старостта изпраща,

и под студа и под снега

живот се захваща.